Get Adobe Flash player


CHERNIVITBANNER

Традиции

Черновитчани съхраняват традициите на дедите си! 

Ако преди време управниците не бяха решили да откъснат някогашната махала Дивчово от Черни Вит, тетевенското село щеше и до днес да е най-дългото у нас – цели 18 километра. Загърнати в зелената яка на Балкана, къщите му следват по петите реката на двата бряга и се оглеждат в тъмните є води. Закичени са с румени мушката, заобиколени са с градини, набодени с боб, картофи, чубрица, а зад оградите им се мяркат приведени гърбове. Сигурно няма друго населено място с толкова минувалки, както казват в тоя край на мостовете, опънати над реката, на която е кръстено селото. Около 15 са – каменни, бетонни, дървени. Открай време тия минувалки свързват двете страни на селото. Така реката не го разделя, а го събира

Някога щом водите є се разбеснеели и отнасяли минувалката, никой не търсел кметът да я поправи. Цялата махала се събирала и решавала кой какво ще даде, за да я вдигнат отново – един носел греди, друг дъски, трети нарамвал лопати, впрягали джовгарина – два чифта волове, примъквали дърветата и я поправяли сами. Нали те ще минат утре по нея. А сега всеки псува кмета и чака той да им поправи мостовете.

Селото, което преди стотина години накарало Вазов да възкликне: „Аз съм слисан!“, има обаче и един кусур. За разлика от близкото Рибарица, Черни Вит се намира встрани от Тетевен. За да влезеш в Рибарица, трябва да минеш през Тетевен. „Това са прости, но значими неща – убеждава ни Марин Иванов, народен певец, събирач на местния фолклор и бивш кмет на селото. И дава пример – тетевенци се гордеят, че Вазов пристигнал в града им и след като впил поглед в позлатените от слънцето планински върхове, написал: „Ако не бях дошъл в Тетевен, и аз щях да бъда чужденец за майка България.“ Казал го е, ама след това заминал за Рибарица. И защо? Защото, ако пет километра преди да влезе в града, беше свил вдясно, щеше да види село Черни Вит и нямаше да отиде ни в Тетевен, ни в Рибарица – подсмихва се под мустак бившият кмет и добавя: – „Местните не са лесни. Но балканджията последен ще се предаде пред лошотията.“ Някога също така задружно селото вдигало къщите си. Тръгне ли някой да си строи дом, съседите опъвали поред трапези пред майсторите. Така помагали на новодомеца. Днес хората са се променили малко, но още не са се овълчили както тия, дето се гъчкат в града. Планината ги кара да се държат здраво един за друг.

Въпреки името си Черни Вит винаги е била бистра и чиста. Нарекли я черна покрай гъстата гора, която едно време избуявала по тия места. Тогава дърветата є се прегръщали над водите, тъмната им сянка потъвала в тях и погледната от моста, реката чернеела. Черни са и камъните, които застилат речното є дъно. Иначе напролет от разтапящата се по върховете снежна обвивка Черни Вит става зелена или по-точно бледорезедава. Неслучайно словенският поет Антон Ашкерц, минал оттук в края на XIX век, възкликнал в рими: „Шуми зелени Вит!“ Писателят обикалял Балканите, за да пише репортажите си от тоя измъчен край, в който мирисът на барут и кръв все още нагарчал при вдишване. Но когато спрял в селото и научил историята за Нейо Крачунов, последния укривател на Бенковски, се изумил. Навсякъде, където бил стъпил кракът му, се натъквал на предатели, а на това място за пръв път местните му разказали за един балканец, който отказал жълтиците на войводата, а след това издържал инквизициите и не го предал. Турците навивали около врата му нагорещени вериги, забивали под ноктите му гвоздеите, с които подковавали животните. За да не издаде къде е скрил баш комитата и другарите му, когато го повели из района, балканджията се хвърлил от едно дървено мостче в Черни Вит. Буйните води го повлекли. А башибозукът останал слисан от храбростта на българина. Малко по-надолу Крачунов успял да се хване за един корен и да се измъкне на брега. Турците решили, че самият Аллах го е спасил, и го върнали в дома му. Малко след Освобождението управляващите забравили за Крачунов, но колибарят често разказвал за страшната
майска нощ от 1876 г. и показвал белезите по тялото си.

Като чул тая история, словакът седнал и написал поемата за коравия българин, а много години по-късно черновитчани издълбали върху паметника на съселянина си няколко строфи. Днес подчертават, че може би само те свеждат глави пред един обикновен селянин. Не пред герой, пожертвал живота си в името на някаква кауза, а пред кротък балканджия с неопетнено име. Не успели обаче да съхранят мястото, където лежат костите му. В годините, когато създавали ТЕКЗС-то, през поляната, на която стърчал надгробният камък, прокарали път и сега никой не може да каже къде е погребан Нейо Крaчунов.

След бай Петър Милев иде ред и на селското отче. Бог да го прости, изливаме по глътка сливова в ъгъла на масата, за да му се намери на оня свят. Отец Тодор Крачунов се е споминал преди броени дни, гробът му в двора на селската църква още не е слегнал, но всички говорят за него като за светец. Тая голяма и хубава църква, с която местните се гордеят, е негово дело. Марин разказва, че като кмет заварил църквата на копка. Помогнал с каквото могъл за строежа є, но в храма няма нито един общински лев. Селото само я вдигнало. Старата църква започнала да се руши още през далечната 1973 г. Дървеният є покрив изгнил, отчето свалил дъските, за да ги подмени, но от ЦК не му позволили да реставрира Божия дом. Така църквата бавно и мъчително умирала пред очите на селото. Тодор Крачунов събрал старите икони, църковната утвар и ги пренесъл в училището. Скоро обаче комунистите му наредили да ги изнесе оттам. Скрил ги в дома си, без да се надява, че някой ден пак ще влязат в Божия храм. Трябва да е имал много силна вяра, отбелязва Марин замислен.

За да продължи мисията, попът обикалял с расото си от къща на къща и кръщавал децата по домовете им

Така опявал и мъртъвците. В първите години след промяната старата църква вече била разрушена до основи. А отчето се размечтал за нов храм и започнал да търси спонсори. Строежът на новия продължил девет години, глътнал 9 млн. лв., всичките събрани от дарения. През това време селските кметове се сменяли, но всеки от тях поемал инициативата да продължи започнатото от предишния. През 2004 г. черновитската църква отворила врати и станала първият храм в Тетевенската епархия, осветен след 40 години забрана.

Като стана дума за тетевенската ракия, не може да не споменем и прословутата местна саламура. Прави се от изпечена пъстърва на скара, сварена след това на чорба. Местните казват, че само в Библията и в Тетевенско със седем риби може да се нахрани цяло село. Ясно е, че рибите трябва да са уловени в река Черни Вит. А рибената чорба помага след прекаляване с местна сливова. Яде се сутрин и вечер. Слагат є се още люти чушлета, домати, чесън, магданоз и копър. Затова на вкус е хем люта, хем кисела и солена.

Пред кметството са се събрали мъже на раздумка. Коментират поскъпналия живот, ниските пенсии, последните новини от телевизора. Питат какво ни води в селото, а след това сочат към отсрещния Балкан. Там, на десетина километра нагоре се намира местността Момина поляна. На това място има хижа, а в основите є през 60-те години са вградени костите на един от 20-те поборници от четата на Ботев, открити при изкопаване на основите є. Според легендата, ако вградиш костите на войвода в сграда, тя ще бъде много устойчива и здрава. Колко много войводи са убити тъдява… Нейде тук Бенковски разпуска четата си, след като разбира, че въстанието е потушено. Мъжете ръкомахат и отново сочат към планината. Там някъде има път, който прекосява Балканаа от север на юг. После ни подкачат. Е, като сте толкоз учени, я сега ни преведете на чужд език думите на Вазов: Аз съм слисан!

 

материал Искра Ценкова – Тема

Comments are closed.